Драматичната история на петролната индустрия на Венецуела
Шефът на Royal Dutch/Shell преди 110 години: „откриването на нефт във Венецуела е най-важното дело в живота ми“
Малката Венеция
Когато, в началото на миналия век нефтодобивни компании се сблъскват със все повече затруднения в Мексико, предизвикани от все по-сгъстяващите се облаци на неспокойната и бурна политическа атмосфера, те си припомнят слуховете, че в Западното полукълбо съществуват нефтени прояви и на други места, като например Перу и Колумбия. На юг от Мексико в северните части на Южна Америка обаче се намира още една интересна в това отношение държава. Нарича се Венецуела и отдавна е известна с изобилието на нефтени проявления. Но дори само мисълта за изследвания и търсене в тази райони е непривлекателна и отблъскваща. Влагата и буйната екваториална растителност са развъдник на всякакви насекоми и най-различни източници на заразни болести. Ако има късмет, новодошлият в страната би се отървал само с малария. При липса на късмет обаче – което е и значително по-вероятно – може да бъде споходен от няколко дузини заболявания, част от които дори не присъстват в медицинските справочници. Смущенията в храносмилането, стомашно-чревните разстройства и чернодробните инфекции са само нищожна част от тях и затова посетителите на страната категорично са съветвани да не стъпват в джунглата – освен ако не е крайно наложително. Борбата с болестите, която в повечето случаи е безуспешна, най-често е съпроводена с необходимостта от защита срещу стрелите на туземците и в частност на доста враждебно настроените индиански племена мотилонес. За целта познавачите на местностите препоръчват на чужденците да не се движат из места, където „няма видимост, по-голяма от един изстрел на лък”. Вдъхновението и авантюристичният дух, провокирани от прочитането на някоя романтична приключенска книга, скоро биха били помрачени в реалния свят на венецуелските джунгли.
И все пак посещението на Венецуела би могло и да бъде включено в графата „абсолютно наложително”, когато става дума за нефт – въпреки липсата на пътища и трудностите при изграждане на сондажни платформи. Страната става обект на сериозно внимание на нефтените компании още през първото десетилетие на XX в., защото буквално мирише на газ и петрол. Във Венецуела съществуват огромни езера от тежък нефт, който при днешните технологии е атрактивна алтернатива на конвенционалния. Нефтеният пояс Ориноко във Венецуела например е един от няколкото големи залежа на тежък нефт и нефтени пясъци в света.
Както в Мексико, така и във Венецуела коренните жители са индиански племена. Тези места са открити от Христофор Колумб през 1498 г., но завладяването им от испанците започва през XVІ в. Тук се появява Америго Веспучи, но кръстник на Венецуела е испанецът Алонсо де Охеда, който открива езерото Маракайбо и дава на страната името Венецуела, което значи „Малката Венеция”. То му хрумва, защото жителите на местните езера живеят в наколни къщи и се придвижват по водни „улици” досущ като венецианците. През периода 1810–1826 г. Венецуела се включва във войната за независимост на испанските колонии в Латинска Америка, а от 1819 г. става част от федерацията „Велика Колумбия”, чийто президент е известният борец за независимост Симон Боливар. От 1830 г. страната с площ от над 900 000 кв. км и население от само няколко милиона души (които живеят предимно по крайбрежните градове) вече е независима. В нея започват да нахлуват чужди капитали – първоначално британски, а след това и американски. От този момент и практически до средата на ХХ в. тя е ръководена от тирани, идващи на власт чрез военни преврати и управляващи с помощта на войската. Именно такъв е и окупиралият президентския пост през 1908 г. Винсенте Гомес, който налага своята диктатура, управлява с помощта на генералите и превръща страната в своя персонална хасиенда, контролирана с небивала жестокост и неограничен терор. Любим политик на Гомес е кайзер Вилхелм II, към когото той питае искрено уважение, и обхванат от мания за величие, се опитва да му подражава.
Британският посланик определя Гомес като „абсолютен средновековен монарх” – мнение, което споделя и американският президент Удроу Уилсън. Всичко, към което венецуелският диктатор се стреми при управлението си, е да облагодетелства себе си и една нищожна група свои приближени, като скромните по това време богатства на Венецуела се насочват и преразпределят към роднините и приятелите на семейството. Поради всички тези причини Гомес е отворен към навлизането на чужди капитали в страната и е готов да гребе с пълни шепи приходите от тях.
Най-важното дело в живота на шефа на Royal Dutch/Shell Хенри Детердинг
В началото на века търсенето на черното злато в споменатите джунгли изисква особена смелост и късмет, а на практика си остава по-скоро непосилна задача. Все пак през първото десетилетие на ХХ в. някои компании започват да правят геоложки проучвания на местности и са извършени търсещи сондажа в източната част на Венецуела. Първата от тези фирми е някоя си Val de Travers, занимаваща се с добив на асфалт в близкия остров Тринидад, където също има нефтени езера. През 1905 г. в близост до богатия на нефтоносни признаци район Педерналес са направени няколко плитки търсещи сондажа, но всичките са безуспешни. През 1910 г. американската фирма New York and Bermudes купува концесия в района на най-голямото по това време в света нефтено езеро, извършва няколко сондажа и открива тежък нефт.
През 1912 г. геолозите на американската компания Gеneral Asphalt правят предположение, че най-голяма вероятност за откриване на нефт има в района на антиклиналата Мене Гранде, намираща се западно от езерото Маракайбо, и през 1914 г. действително откриват петрол. General Asphalt обаче бързо изразходва отделените за проучвателни дейности 5 милиона долара и понеже не разполага с повече пари, започва да търси силен и надежден партньор. Той е открит много скоро и не е кой да е, а самият Хенри Детердинг, по това време шеф на Royal Dutch/Shell. Това се оказва една от най-находчивите стъпки в бизнес кариерата на Детердинг. Самият той определя навлизането във Венецуела като „най-важното дело” в живота си. „Това бе една от най-рискованите и хазартни игри”, твърди Детердинг, „но всеки човек, занимаващ се с нефт, трябва да притежава шесто чувство, един сляп инстинкт. В търсенето на нефт винаги има елемент на такава сляпа съдбовност”.
Детердинг притежава подобен усет, което не означава, че разчита единствено на него. Времето на рискованите начинания в нефтената индустрия отдавна е минало и слепият инстинкт е подплатен със солидна доза научна обосновка – Детердинг винаги държи на бюрото му да присъства професионален и обстоен геоложки анализ. Тъкмо такъв доклад е старателно подготвен от неговите геолози скоро след началото на изследванията на венецуелската джунгла, а изводите са повече от многообещаващи.
Така усетът на Детердинг и изследванията и анализите на геолозите предвещават последвалите събития. През 1914 г. компанията Colon Development – още една от безбройното множество фирми под шапката на Royal Dutch/Shell, започва да извършва сондажи в района Рио де Оро, на около 220 километра от градчето Маракайбо, намиращо се до едноименното езеро – най-голямото в Латинска Америка. Работата обаче се оказва трудна – точно в този район, в близост до сондажите пребивават гореспоменатите войнствени племена мотилонес, които периодично нападат сондьорите, замерват ги с копия и ги обстрелват с лъкове. Въпреки това след две години упорство, през 1916 г., е открито първото нефтено находище в този район, разположено в пределите на ярко изразена антиклинала. Промишлената разработка на находището обаче започва едва през 1930 г., когато е построен нефтопровод до брега.
За холандско-английската компания на този етап значително по-важни се оказват сондажите на източния бряг на езерото Маракайбо. Там има явни признаци за присъствие на търсената течност, което дава основание на геолозите на Shell лесно да направят предложения за първите места за търсене – около района Ла Роса в участъка Санта Барбара. Именно там през 1913 г. са заложени и първите сондажи. И в този случай успехът идва едва след много упорит труд и продължителни изследвания. Те струват на фирмата девет години търсене и десетки милиони долари инвестиции и са още един пример както за рисковия характер на този бизнес, така и за необходимостта от големи финансови, технологични и научни ресурси и огромно търпение. Залогът и упоритостта обаче си заслужават – през декември 1922 г. търпението се увенчава с успех и идва големият удар – сондажът Лос Баросо № 2 буквално подивява. Той фонтанира девет дена, през които на повърхността изригват 100 000 барела, и накрая успява сам да се озапти, когато на устието му се образува пясъчна тапа. Находището е открито не от кого да е, а от търсачът на нефт в Персия Джордж Рейнолдс. Shell е компанията, оценила по достойнство талантите на този блестящ геолог и ръководител, и неговите качества й донасят успехи. След откриването на петрол във Венецуела Shell бързо започва строежа на рафинерия, но от съображения за сигурност тя не е в самата страна, а на близкия холандски остров Кюрасао.
Венецуела и уроците от Мексико
Опасенията от повтаряне на мексиканския сценарий и национализациите не са продиктувани от неоснователни страхове. Смъртта на венецуелския диктатор Гомес през 1935 г. е последвана от шестседмична стачка на работниците от нефтодобива, а през есента на 1938 г. страната е оглавена от нов президент, Лопес Контрерас, който също вижда национализацията като възможен вариант в случай, че компаниите не повишат отчисленията, внасяни в хазната. За разлика от президента на Мексико Лазаро Карденас, Контрерас не е воден от никакви идеологически мотиви за лишаване на чужденците от собственост. Освен това в замяна на новите споразумения той предлага на компаниите дългосрочни и гарантирани договори. Освен Shell другият главен играч във Венецуела е Standard Oil of New Jersey, най-голямата от компаниите след разформироването на Standard Oil на Джон Рокфелер. Тя оперира там със своята дъщерна компания Creol.
Както англичаните, така и американците, стигат до извода за необходимостта от компромиси в името на стабилността. Като резултат от това е подписано ново, дългосрочно споразумение, включващо по-високи отчисления за венецуелското правителство, по-добро заплащане и подобрени условия за работниците, макар че те, подобно на мексиканските си колеги, и до момента са имали най-добрите условия на заплащане в цяла Венецуела. Благодарение на подобна далновидна политика, която изцяло елиминира конфронтацията в навечерието на войната, Великобритания и САЩ могат да разчитат на сигурни договори за снабдяване с нефт. Като част от подобна далновидност се включва и политиката на Shell и Exxon (тогава Esso) да обучават и назначават на важни постове като сондьори, геолози, инженери и мениджъри местни хора, които са подобаващо платени и чиято лоялност към компанията е от огромно значение.
Тирани, демокрация и национализация
През 1948 година, след подписването на закона, включващ за първи път схемата 50:50, при която 50 процента от печалбата при добива и продажбата на нефта за държавата, демократичното правителство на Венецуела е свалено с военен преврат и на власт идва корумпираната диктатура на полковник Маркос Перес Хименес. Въпреки това нефтената индустрия продължава да се развива, а когато режимът му претърпява крах, през 1958 година, Венецуела има шанса да се завърне към демокрацията. След избори президент става Ромуло Бетанкур. Той обаче е не само опонент на Перес Хименес, но и страстен критик на нефтените компании, които, според него, със своята „непосредствена поддръжка на диктатурата“ са превърнали Венецуела във „нефтен завод“, като в мрачните дни на диктатурата на Гомес. В страната има силни антиамерикански настроения, защото администрацията на Айзенхауер се е отнасяла дружески към Перес Хименес. Бетанкур обаче не иска директно да се конфронтира с нефтените компании, твърдейки че не трябва да действа на принципа на „непрактичния романтизъм“. За управлението на нефтените дела, той се обръща към Хуан Пабло Перес Алфонсо. Човек със строги морални принципи, той завършва медицина в САЩ, а след това право в Каракас. Като политически противник на Хименес, Алфонсо лежи известно време в затвора, а след това, заедно със семейството си заминава за САЩ, където се посвещава на изучаване на нефтената промишленост.
След като семейството му изкарва няколко години в Мексико, през 1958 година е поканен от Бетанкур за поста министър на нефтената промишленост. Колкото и да звучи странно, когато вижда разбогателия Каракас, той не е особено радостен, смятайки за пагубна зависимостта от само един вид доходи, при това платен от чужди компании. Алфонсо приема нефта за дар божи и за неправилно продаването му на изключително ниски цени. Той го намира за вредно дори за потребителите, заради опасността от ранно изтощаване на находищата. Изключително реалистично и внимателно е и отношението му към бъдещите участници в ОПЕК (един от главните радетели за създаването на които става самият той) от Близкия Изток, тъй като добре знае, че те имат повече козове от него – себестойността на добития нефт във Венецуела по това време е много по-висока от този на страните от Персийския залив.
Когато през 1959 година САЩ приемат решение за създаване на квоти за чуждия нефт, като фаворизират нефта от Канада и Мексико (защото не е уязвим от възможни атаки по танкери), венецуелците са изключително обидени. Та нали именно Венецуела е била надежден доставчик за Съюзниците по време на Втората световна война.
Именно тогава започва и процесът на промяна на парадигмата, в която страната, както и останалите в ОПЕК, се насочват към различни форми на национализация на ресурсите. През 1971 година във Венецуела е приет закон, според който при изтичане на концесиите, те няма да бъдат подновявани, а активите на компаниите ще преминават в ръцете на държавата, с ограничено изплащане на компенсации. В резултат от това компаниите от своя страна започват да намаляват инвестициите, а венецуелците се настройват все по-националистически и враждебно. По този повод шефът на Creol Petroleum ще каже: „Тази ситуация напомняше въпроса за това кое е първо – кокошката или яйцето. Политиката на правителството не позволяваше разработването на нови участъци. Ние престанахме да храним кокошката, а те се оплакваха, че тя умира.“
Създаването на държавната PDVSA
След като ОПЕК набира сили след първата петролната криза, във Венецуела все по-силни стават призивите за бърза национализация на активите на нефтените компании. Алфонсо е краен в това отношение и смята че то трябва да стане максимално бързо. При това трябва да се национализира цялата чуждестранна собственост – не само тази в петролната сфера.
След обявяването на национализацията, компаниите се съгласяват да предоставят технологии срещу определена сума за всеки барел продаден нефт и осигуряване на мрежа за продажби. Само че преговорите с компаниите се оказват далеч по-лесни от политическите драми вътре в самата Венецуела – въпросът е за бъдещето на националната икономика и опасенията че новата държавна нефтена компания може да се превърне в чудовищен монстър, неподвластен на правителството и държава в държавата – каквато всъщност е станала мексиканската Pemex. Другата крайност също е опасна – една слаба, политизирана и корумпирана нефтена промишленост.
Наскоро избраният президент Карлос Перес взима решение в полза на умерения, прагматичен подход. Създадена е PDVSA, Petroleos de Venezuela, на която предстои да играе важна роля като буфер, между политиците и хората на нефта. В рамките на PDVSA се създават ред вертикално интегрирани предприятия, които по презумпция трябва да осигурят конкуренция.
След съвземането от първоначалните проблеми, добивът на нефт постепенно започва да се увеличава – все пак 90 процента от работещите в тази промишленост са местни хора, обучавани дълги години от компании като Esso, Royal Dutch/Shell, Chevron и Phillips. И това, въпреки, че от 1976 до 1992 година, 71 процента от печалбите на PDVSA отиват за държавата. В периода 1993-2000 г, той е намален на 36 процента. И тогава на власт идва Уго Чавес.
Управлението на Чавес използва PDVSA за да финансира свръхнадути социални програми, а работещите в компанията трябва да го подкрепят политически. Държавата се превръща в ярък пример за “Dutch Disease”, термин използван за случаите в които тя става напълно зависима от една индустрия за сметка на всички останали, а това значително влошава технологичното и развитие. Проблемът в тази ситуация, включва и факта че инвестициите в технологии на значително отслабената финансово PDVSA силно намаляват. Фактът че Чавес насочва част от износа си към Китай и Индия, за да намали зависимостта си от американския пазар не помага особено.
В резултат от всичко това, през 2002 година, PDVSA обявява стачка и практически спира добива на нефт в страната. Целта и е свалянето на Чавес от власт. Стачката продължава почти два месеца и половина и завършва след като правителството уволнява 12 000 служители и ги заменя с лоялни на Чавес – много от които вече пенсионирани.
В средата на 90-те години, международни компании като ExxonMobil, Chevron, ConocoPhilips, BP, Statoil и Total отново се завръщат във Венецуела за да развиват нефтената промишленост, но тогава идва втората вълна на национализация – през 2007 година правителството на Уго Чавес експроприира собствеността на нефтените компании, по-голямата част от които отказват да реструктурират въпросната и да предадат на PDVSA мажоритарния контрол. Една от малкото компании, която се съгласява е Chevron, запазвайки нищожен дял на присъствие.
Управлението на Чавес прави зависимостта от нефта все по-голяма, а високите цени в края на първото десетилетие спомагат за закърпване на положението въпреки неефективното управление. С кризата от 2008 година всички проблеми излизат наяве с пълна сила.
Политиката на Чавес е следвана и от Николас Мадуро, а спадът на цените след началото на шистовата революция в САЩ и увеличаването на добива от страните от Персийския Залив през 2014 година правят икономическата ситуация във Венецуела все по-тежка. Мадуро решава проблемите (включително тези произхождащи от американските санкции) с печатане на пари и хиперинфлация, а през 2017 година Върховният съд дава специални права на Мадуро в управлението на PDVSA. През същата година САЩ налагат санкции, а добивът на нефт във Венецуела достига най-ниското ниво от 28 години. През 2020 година на помощ на PDVSA се притичва Иран, който се ангажира с поддръжка и ремонт на нефтените съоръжения…
Сякаш посланието на Хуан Пабло Перес Алфонсо че „нефтената индустрия е и проклятие за Венецуела“ се превръща в реалност…
Текст: Георги Колев