Историята на Ichi-Ban: Lockheed SR-71 Blackbird, погребан в Марианската падина
Lockheed SR-71 Blackbird категорично е една от най-изумителните машини сътворени от човека. Макар, че по-скоро прилича на нещо, което е дошло от друга планета, каквото прикритие е било добре дошло за военните на САЩ, по време на разработката на самолета. Поръчан от ЦРУ през 1960 г., проектът е наречен „Архангел“, а целта била създаване на невидим за радарите разузнавателен самолет, който да лети по-високо и по-бързо от всеки друг. След редица предложения, вариации и 96 млн. долара инвестиции, се стигнало до модела А12, а след това до „главния герой“ на статията – SR-71, получил прозвището “Blackbird”.
А откъде идва самото име? От грешка на президента Линдън Джонсън. През 1964 правителството на САЩ решило, че е време да представи официално секретната машина, както пред платилите проекта американски данъкоплатци, така и пред света. По време на речта си на 25 юли обаче, Джонсън казва “SR-71”. И мнозина от вас вероятно знаят, че “Blackbird” се казва точно така. Истината е, че финалното означение на аероплана е трябвало да бъде RS-71, като буквите са инициалите на “reconnaissance strike“. Но тъй като ЦРУ и военните не искали да коригират президента, взели доста по-лесното и безобидно решение просто да преименуват програмата на SR-71.
Самолет, като никой друг. Lockheed SR-71 Blackbird бил способен да поддържа 3,2 пъти по-висока скорост от тази на звука. Това са над 3200 км/ч, гарантиращи рекордни 1 ч. и 54 минути. за полет от Лондон до Ню Йорк. Или около 45 мин. по-бързо, в сравнение с… „бързия“ влак София-Пловдив. При скорост Мax 3,2, през двата двигателя Pratt & Whitney J-58 преминават по 2000 кубични метра въздух в секунда. Обем, достатъчен за едно вдишване на 2 млн. души. Всички данни на Blackbird са изумителни. Таванът на полетите му е почти 26 километра, обсегът на действие - 5926 км. Обшивката му се нагрявала до около 300 градуса по Целзий, заради триенето с въздуха, което пък водело до разширяване на титаниевия корпус и удължаване на самолета с около 30 см.
Почти извънземните показатели на SR-71 са и причината да няма нито един загубен самолет, в следствие на „вражеска“ намеса. Това обаче не значи, че 26-годишната му служба (1964-1990) не минава без инциденти. На 25 януари 1966 пилотът Бил Уивър и помощникът му Джим Зуеър, катапултират успешно при повреда на височина 24 километра. Уивър оцелява по чудо, но за нещастие седящият зад него Зуеър не оцелява.
От общо 32 произведени самолета, военновъздушните сили на САЩ губят 12. Последен е SR-71 #974, кръстен Ichi-Ban. Машината била базирана във военновъздушната база „Кадена“ в Окинава, Япония, където местните често виждали внушителния черен титаниев фюзелаж. Самолетът бил сравняван с „Хабу“, местен вид пепелянка, каквато в последствие била нарисувана на опашните стабилизатори. Картинката представлявала змия увита около цифрата 1, която на японски се изрича „ичи-бан“. Оттам и прякорът на конкретния самолет.
Ichi-Ban излетял за последно от Окинава на 21 април 1989 г., с пилот Дан Хаус и оператор на разузнавателната апаратура Блейр Бозек. Докато двамата се изкачвали на крейсерска височина и ускорявали до над 3200 км/ч, блокирал лагер на компресора на левия двигател. Последствията били опустошителни и мигновени. Моторът се пръснал, прекъсвайки важни хидравлични магистрали. Управлението на самолета станало почти невъзможно, но някак си полковник Хаус успял да го забави и свали на 3000 метра, където шансът за оцеляване при катапултиране бил значително по-висок от… почти нулевия на 26 км и с Max 3,2. Така екипажът се спасил, а Ichi-Ban се разбил във водите на Южнокитайско море.
Останките на SR-71 #974 били извадени сравнително бързо, с цел разследване на инцидента, а и за да не попаднат в ръцете на страна-недоброжелател. Макар и в края на програмата си, Blackbird разполагал с все още секретни технологии. Няколко месеца след катастрофата, парчетата на Ichi-Ban се озовали в същия хангар, от който се отправил на последния си полет.
Появил се друг проблем – разбитата машина нямало как да остане за дълго в базата. Това не било нито рентабилно, нито подсилващо морала на работещите там военнослужещи и персонал. „Кадена“ имали няколко опции – да заровят самолета в близост, да го транспортират до САЩ за рециклиране или да го върнат обратно във водата, там където никой да не може да го достигне.
Първите две възможности отпаднали бързо. Инфраструктурата около базата се развивала с бързи темпове и все някога можело да се наложи „ексхумация“ на #974 и преместване на парчетата другаде. Транспортирането му до САЩ и рециклирането пък били неоправдано скъпи, затова отговорниците избрали последната опция – дълбините на океана.
Осъществяването ѝ също не минало безпроблемно. Оказало се, че ВМС на САЩ почитали т.н. „Морско право“ - обемен списък с универсални морски закони, които трябва да се спазват от всички нации. И, както може да предположите, изхвърлянето на военна техника в океана не било сред разрешените действия. Последвала кореспонденция с Пентагона и Агенция за опазване на околната среда (EPA), и сред редица забавяния и перипетии, военните получили зелена светлина.
Отломките на Ichi-Ban били натоварени на кораб и откарани до секретна локация, навътре в океана. Там, на Бъдни вечер, 1989 г., в 11:57, с военни почести, остатъците от последния катастрофирал Lockheed SR-71 Blackbird, потеглили на последното си пътуване, към намиращото се на 8 км океанско дъно.