Три дни, четири държави, пет мотоциклета и почти 800 километра. Магията на Алпите зад прозрачния плексиглас на BMW F 800 GS

13 Mar 2016

Не виждам табели по небето, но във всеки един момент очаквам иззад някое бяло облаче да изскочи не по-малко пухкава цифричка 7. Защото няма как да се намирам другаде, освен там. Единствената причина поради която не бих нарисувал отговора на въпроса „Как бихте омаслили усещането за пределната свобода на хартия?“ е просто че не мога да рисувам. Намирам се на 2500+ метра над морското равнище, в конвой с още четири мотоциклета с марка BMW, с които се спускаме надолу по асфалтовата серпентина, разстлала се в планината като изстреляна конфета. Склоновете са частично покрити със сняг, завоите са остри, но широки и плавни, а единствените звуци отекващи в кристално чистия въздух е ропотът на петте машини. Небето е синьо, настилката суха. За пореден път природа и мотоциклет ми дават една категорична дефиниция на думата щастие.

Но, връщам лентата от началото на този прекрасен ден, за да придобиете поне малка представа за усещанията и пътешествието. Карането ни реално бе три дни, от петък до неделя, с база приятно хотелче в Гармиш, но сърцето на приключението бе денят събота. Защото това бе денят за който с групата - съставена от още един български колега и петима румънци - си бяхме поставили за цел така спрягания за райско място проход Стелвио в Италия, с връщане обратно. Предстояха ни повече от 440 км и 7 часа изключително алпийско каране. Легнах си рано и нямах търпение.

Събота сутрин е, закуската е вече на място, а аз пълня трите кутии на мотоциклета си фотоапарат, бутилки с вода и екипировка за дъжд. Въпросната машина е най-диетичната от петорката, F 800 GS сглобен обаче във вариант Adventure. Което значи че имам „вижте-ме-аз-съм-смел-мъж“ ролбари около двигателя, който обаче са там за да вършат работа, по-щедър 24-литров резервоар (при 16 л. стандартен) и други авантюристически екстри, правещи живота на мотор и моторист по-лесен извън пътя. По-лесен го правят и споменатите алуминиеви кутии, чиято обща вместимост е около 115 литра или с 85 по-малко от багажника на... Jaguar F-Type Roadster.

Всички са по моторите, изнасяме се от хотела в посока австрийската граница. Предния ден имах около 160 км на същия мотор, но по второстепенни и сравнително прави пътища от Мюнхен постепенно накъдрящи се към Гармиш. Карането по серпентини обаче си е друга бира. Признавам, че досега не съм управлявал толкова висок мотоциклет - седло на 890 мм над земята; имам опит с предимно спортни и по-твърди байкове - и че привикването с необичайно голямото отклонение от хоризонталата в завой, в началото, ми е леко стряскащо. За щастие тестовият F 800 GS разполага с регулируемо окачване и три режима на твърдост - Comfort, Normal и Sport - с които донякъде може да променяте характера на машината. Когато веднъж свикнете обаче, моторът се оказва изключително удобен, дружелюбен като лабрадор и учудващо поврътлив за размерите си. Още повече че отпред търкалям сравнително тясна 21-инчова гума, супер размер за офроуд, но не особено за асфалтовите Алпийски фиби. Или поне така си мислех в началото.

Докато не посвикнах с байка. Природата е уникална. Неусетно сме преминали австро-италианската граница и пътуваме към Мерано за Стелвио. И докато си мисля за тесния и изкачващ се до 2760 м проход, времето става традиционно за BMW Motorrad Days, поводът да отседнем в Гармиш. Традиционно, защото още преди отпътуването от България нашият водач, Йонут Бату - регионалният

мениджър на BMW Motorrad за Румъния и България, и страшен пич и моторист - ни предупреди с „Вземете си екипировка за дъжд. В 11 от 14-те години история на събитието е валяло...“ Спираме и се доекипираме за мокро каране.

Какво карат останалите? Води дуо от двуколесните motorrad еквиваленти на Серия 7 - К 1600 GT на Йонут и K 1600 GTL Exclusive, неприлично удобни и безусилни туръри с по шест подредени в редица цилиндри и по 160 коня всеки -, следвани от ендуро дуeт, съставен от боксеровите бестселъри R 1200 GS, единият в изпълнение Adventure.

Достигаме началото на прохода. Ура Стелвио... И, ура, дъждът... се усилва. В този момент хем се радвам, че карам най-лекия мотор от всички, 230 кг без мен, хем ми се приисква да карах нещо от класа на S 1000 RR. С който обаче вече щях да си мразя и душата, защото F 800 GS е направен именно за такива дълги преходи. Отгоре, отдолу, колоездачите за навсякъде и имам чувството че валят заедно с дъжда, като този тесен терасиран път към върха е осеян и с други мотори и разбира се автомобили. Мернах Hummer H2... гениално автомобилно недоразумение, седящо още по-гениално тук на този път. Разминавам се и с Lotus Elise. Това вече е нещо друго.

След не знам колко обратни завоя, с денивелация между всеки от по десетки метри, вече съм горе. Обзема ме едновременно чувство на успокоение, задоволство и леко съжаление, че не съм някой мега карач, който да го качи бързо и уверено. Но това е без значение, защото вече съм горе, за разлика от два мотора, не част от групата, които проконтактуваха с асфалта и с пластмасите си, за щастие, без тежки последствия. Време е за пица с размисли. Проходът е магнетично място което всеки трябва да види, а гледката отгоре атакува мозъка с картина и ви кара несъзнателно да дишате по-дълбоко от нормалното. Което може би се дължи и на 2760-те метра над морето. Спускането по Умбрайл към Швейцария обаче е в тотален контраст с качването откъм Италия. Което ме връща до момента с който започнах пътеписа.

Конвоят изписва завоите като в хармония с природата и се спуска по пътя, лежащ на 2500 надморски метра. Асфалтиран път който се явява най-високо разположеният с подобна настилка в Швейцария - това е прохода Умбрейл, свързан с легендарния Стелвио и преминаващ и в Италия. Абсолютна свобода. Няма. Такова. Усещане. Йонут води почти през цялото време, като периодично групата се разкъсва и друг мотор става относителен водещ. Относителен, защото не бързаме за никъде и не е важно кой е пръв, а това че всички ние сме тук. За момент карам през Йонут и огледалото ми се изпълва от нещо което ми заприличва на 320-килограмов нисколетящ бухал - погледът на неговия К 1600 GT действително напомня на достолепната птица. Само дето бухалите не гледат през активен ксенон, нямат отопляеми дръжки и iPod съвместимост. K1600-ките на Бату и Кабрал, негов добър приятел и супер забавен тип, се оказват не по-малко удачни за завоите. Виждам как Кабрал изписва почти 90-градусова крива с ръце разперени хоризонтално над пътя.

Закачаме Швейцария, през Италия, обратно в Австрия, със периодични спирки за снимки и водопой. Отново, на места спиращи дъха. От време на време и аз разпервам ръце в страни, когато те не са на дръжките. Или когато дясната не е на спусъка на фотоапарата. Вече е тъмно. Гармиш, Митенвалд, Инсбрук, Бренер, Випитено, Мерано, Натурно, Стелвио, Умбрейл, Вал Мюстайр, Наудрес, Ландек, Лермоос и отново влизаме в Гармиш. Часът е десет и нещо вечерта. С почивките сме карали повече от десет часа. Чувствам се адски уморен и същевременно с адски положителен зареден. На сутринта ни чака каране до BMW Motorrad Days панаира и оттам към Гархинг за връщане на моторите. Преди това обаче е време е за Paulaner.

Текст и фотография: Иван Монев

Сбогом V10!