Безброй причини да отидеш до Шипка с колело

Безброй причини да отидеш до Шипка с колело
16 мар 2016

Повечето колоездачи се характеризират с любов към природата, здравословен начин на живот и хранене, приключенски дух и… голям патриотизъм. Но истински. Не от шизофренния, изключващ уважение към другите нации, раси и бленуващ България на три океана, с оттенък на чалга и кебапчета.

Затова и един от най-силните образи, които познавам, съчетаващи чертите на типичен колоездач  – Васил Рачев от града на 100-те войводи, за поредна година организира изкачване на връх Шипка, навръх националния празник на България – 3 март.

Когато искаш да почетеш героите, сражавали се срещу Османския поробител на това емблематично място в българската история, поне за мен трябва да се доближиш максимално до техните страдания, да се замислиш какво им е струвало посред зима да се катерят по урви в снега и да рискуват живота си за свободата на България. Затова да се качиш с колата си до стълбите на паметника, не ми се струва достатъчно подобаващо.

Поради тази причина инициативата на Васко ми се струва най-близо до това, макар изкачването в компанията на толкова много приятели и съмишленици, с които се чувствате като едно цяло, всъщност е песен за сърцето. Това се случва вече толкова много години. Независимо от метеорологичните прогнози или каквито и да било други пречки. И тази година стотици колоездачи се събраха от южна и северна България – съответно от Казанлък и Габрово, за да атакуват върха с трибагрениците на гръб или в сърцето.

Ние от колоездачен клуб VELOCITY решихме да стигнем до мястото направо на ход от София, за да е по-пълна картинката. Разнообразието от участниците беше максимално. Велосипедите бяха шосейни, планински и ретро. Съотношението на мъже и жени беше почти равно. Възрастта варираше в диапазон от 40 години, като най-младият участник беше Цветан Иванов на 16 години. А освен живеещите в София, дойдоха ентусиасти от Вършец, Дупница и за цвят – англичанката Зоуи.

Походът до язовир Копринка, където пренощувахме, премина изключително бързо в приятната компания. Леко позамръзнали след около час чакане да ни вземат интервю от БНТ2 потеглихме, но скоро след това слънчицето се показа и до Пирдоп летяхме под топлите му лъчи сред приказки и закачки. Пред нас хълмовете над Копривщица бяха покрити с черни облаци. Там ни застигна и дъждът, който нагоре ни охлаждаше, но на спускане се беше превърнал в градушка, която връхлетя най-бързите. Полето около тях беше побеляло като след сняг. Около Кърнаре успяхме да избягаме на облака и минахме усмихнати през много важни градчета, дали на България велики българи – Сопот, Карлово и Калофер. След това отново бяхме обилно поляти от появилият се дъжд. Това ни стимулира да стигнем още по-бързо до крайната точка. Малко мокри дрехи не са причина да не караш колело.

Остатъкът от вечерта изкарахме заедно на брега на язовира в ресторантче, което ни предложи изключително вкусни гозби. Само гузната съвест, че караме собствениците да будуват заради нас, не ни остави да продължим сладки приказки до посред нощ. Никой не си спомняше за дъжда или за каквато и да било трудност. Важното беше, че сме заедно и това, което следва на сутринта. Каква по-голяма причина да потеглиш на пътешествие с колело, заедно с други позитивни хора, стремящи се към същото като теб?

В утрото на празничния ден се сляхме със стотиците други колоездачи, събрали се в Казанлък. Всички, широко усмихнати, ведри и щастливи. Дори само да се включиш в колоната от колоездачи е достатъчна причина да потеглиш към Шипка. Рядко могат да се видят толкова много велосипедисти накуп в България. И докато повечето автомобили ни изпреварват между Казанлък и град Шипка, то скоро след това ние се носим покрай натрупалите се коли, които са спрели в огромна тапа, която ще ги задържи много дълго там.

Всяка година се повтаря един и същ сценарий. От различни краища на Родината потеглят автомобили с желаещи да се качат на Шипка за празника, но сякаш никой не знае, че проходът е затворен на този ден. Следват нерви, паркирани в подножието автомобили и хиляди пешеходци, катерещи върха часове наред.

Дали това не е най-добрата причина да се качиш с колело? Поне половината от тях го констатират, докато минаваме бързо покрай тях. Качването ни отнема около час, а спускането – около 15 минути. Остава ни предостатъчно време да се насладим на хубавото време, ливадите, обляни в трикольори и на величествения паметник. След раздумки с всички качили се, потегляме към Бузлуджа. Повечето от нас никога не са стъпвали там и ни е интересно да се запознаем с останките от идолите на комунизма. Разстоянието е около 10км. и е доста приятно за каране, а гледката, която ни се открива от върха е спираща дъха. Макар да не питая особени симпатии към точно този тип тоталитарно управление, ми става мъчно да гледам място, попито толкова силно с история да изглежда по този начин. Макар да е заключено и забранено за влизане, има една дупка във вратата, през която успяваме да се вмъкнем, заедно с всички останали, които са стигнали до паметника. Състоянието вътре е още по-плачевно. Половината покрив липсва, част от стълбищата също, а което е останало здраво бива отнасяно от времето, дъжда и посетителите къртещи части от стените за спомен. Не е нужно да се възхищаваме на символите на комунизма, но можем да ги оставим поне за посещение на чужденците. Зоуи още предния ден, когато зърна хълмовете 20 километра преди Казанлък, започна да вика – Бузлуджа, Бузлуджа!!! Оказа се, че това е било първото нещо, което са я посъветвали да посети, когато е дошла в България. Както и много други чужденци. За нея беше изключително интересно да види тази постройка, това място.

Да спестиш пари от гориво като едновременно се грижиш за здравето си не е по-малка причина да се качиш на колелото. Също както да срещнеш отново много стари приятели, с които да споделиш емоцията. Или да се запознаеш с нови. Мога да изброявам още и още причини. Но знам, че празникът не би бил същия дори на стотна, ако си запаля колата. И знам, че догодина пак ще отида на Шипка с колелото. Защото дори времето да не е подходящо, това ще е само една причина да не отида. А остават толкова много, за да го направя пак.

П.П.: Другите причини са Боко, Калин, Здравко, Васко, Зоуи, Петя, Първан, Цецо, Треки, сем. Стоянови, Ивето, Теодор, Силвестър, Тошко, Ачо, Ирена, Лазар, Ники, Веско, Балабана, Стаси, Минко, Тино…. и безброй други…

Текст: Цветан Близнаков, източинк: velocafe.bg

 

 

 

 

Коментирай

Sending ...