От София до Варна с колело. За 22 часа. Със средна скорост от 20 км/ч... 450 км. Пътепис от Боян Дочев

От София до Варна с колело. За 22 часа. Със средна скорост от 20 км/ч... 450 км. Пътепис от Боян Дочев
23 мар 2016

„Твърде скоро е, за да си отговоря защо. Дали бе глупост, или гонене на цел, дали подхранване на его, или преследване на мечта, дали непременено откъм техника начинание, или просто страхотно откъм развитие приключение или всички на куп…“

Да поддържаш средна скорост от 20 км/ч, почти цяло денонощие, в продължение на 450 км... с велосипед. Точно това е направил Боян Дончев, прекосявайки разстоянието от София до Варна. Пътеписът му нямаше как да не заинтригува DizzyRiders.bg. Свързахме се с него за да публикуваме разказа му за това предизвикателство на духа и тялото. Съветваме ви да хвърлите едно око и на личния блог на Боян, човек който определено има движение в кръвта си, но преди това прочетете пътеписа за това епично приключениe.

Колоезденето и пътуването с колело носят голяма тръпка и удоволствие. Това начинание бе планирано отдавна. Заедно с „От София до Шипка през Видин“ с колело бяха в главата ми от месеци. Там е описано какво представлява за мен колоезденето, но тук нещата не стояха точно по този начин.Очевидно не беше пътуване въпреки, че гледките и спомените ще са за дълго. Беше си спортно предизвикателство. Достигане от точка А до точка Б, не беше за пътя между двете. Няма смисъл да се заблуждавам, беше, за да го мина цялото.

След карането до Бургас за един ден миналата есен, си бях поставил за цел да карам до Варна, имах мечта и просто исках да я постигна. Ако беше за екскурзия, щях да го направя за два дена, щях да спра в Шумен, да обиколя платото, Плиска, Мадара. Можеше даже и да не ида до Варна, но това ще е друг път – с или без колело.Четири дена по-рано бях тичал тренировъчно 50 километра, но умората беше отминала и краката ми се бяха възстановили. В четвъртък 30.04.2015 г. легнах към 17:30, будех се много пъти, но добре успях да си почина. Станах в 01:30, довърших багажа, ядох на сила и тръгнах в 2:09 – с малко закъснение. 

Тъмно, в София – осветено, чисто небе и луна, по магистралата – малко коли в двете посоки. Не се притеснявах, бях с фар, стоп и светлоотразителен дъждобран на раницата, дълбоко в аварийната лента. Широко, спокойно, изкачване, тъмно, мостовете на Витиня, ремонт на 2 места, тесни платна, място за по 2 коли в двете посоки. В тунелите в тази посока – спускане, голям кеф, хубав асфалт, скорост, свежест. Мина 6:00, излязох от Хемус и вече бях законен.

За 450 километра видях само три полицейски коли. И трите отиваха нанякъде в градовете, нито една проверяваща, чакаща, дебнеща или каквото и да е. Бях нередовен само в началото и в края – в магистралните отсечки, но все пак ми се стори странно отсъствието им…

Спирах само за зареждане с вода – за по 2-3 минути, в движение си вадех от страничните джобове, десерти и ядене, пиех в движение. Два пъти спирах за преобличане около обяд и вечерта в 22:30. 

Имах желание по-бързо да мина отвъд изкачването преди Севлиево (след разклона за Ловеч и Троян), което знаех добре от скорошното ми каране до Габрово и Шипка. Доста дълго с 20 километра спускане след него. Помнех от предварително начертаване на релефа, че след него няма много сериозни други изкачвания – само едно на Омуртаг. Така беше, но не точно…

При Велико Търново беше средата, до там поддържах добро темпо и не усещах умора.  За цялото пътуване изпих общо около 11 литра вода и 2 по половин литър Кола. Не спирах да ям, имах нужда от енергия и успяха да ми я осигурят колосално количество вредни храни: 4 корнита, 2 сникърса, 2 баунти, 1 туикс, 2 шоколада, 1 локум /все големи/, 3 закуски тестени без месо, 1 вкъщи и няколко шепи ядки и фурми. 

След Велико Търново имаше доста стръмно изкачване, последвано от дълго спускане. Покрих откритите части от тялото си обилно с мляко против изгаряне и започна жегата. Редуваха се изкачвания и спускания след 260-я километър – стръмни и демотивиращи. 

Голям карък – пак проблем с новите педали, единият се развиваше в движение. Отново успях да изляза от ситуацията, да го стегна и да го закрепя, за да издържи до края. За сметка на проблемите беше много красиво.

Около 300-я километър много ми падна духът. Преди Омуртаг изчислих, че в последните 5 часа съм изминал само 70 километра. Поне имаше нещо хубаво – знаех, че следват спускания и то много спускане. Между Омуртаг и Търговище почти 30 километра по инерция. След Търговище залез и поредното качване.

Малко преди Шумен съвсем се стъмни. Успях да си възвърна мотивацията след неприятните моменти следобеда. Казах си, че ще карам до край. Вариант беше да остана в Шумен, но на другия ден нямаше да ми се върти до Варна – просто ей така, за да го довърша. Бях си резервирал нощувка, звъннах, че ще закъснея и се качих на последно построената част на магистралата. В началото си беше много гладка.

Температурите отново паднаха, хапнах за пореден път, облякох се, сложих дори бъф и ръкавици. Усилих музиката и се приготвих за последните 86 километра. Беше малко преди 22:00, хубавата магистрала се скапа и силите привършиха, но – инат. Съвсем излязох от комфортната си зона, усетих и умора, псувах дупки и пусках бързи песни. Фактът, че съм свикнал да спя малко (по около 5-6 часа) ми помогна в тази ситуация.

На записания релеф се вижда, че доста неприятно се редуваха спускания и изкачвания. Успях да проверя с планинския GPS надморската височина, беше над 150 метра и очаквах все някога да започна да се спускам. На два пъти имаше над 5-километрови надолнища въпреки отвратителните качвания. „Най-упоритото животно на този свят не е магарето. Най-упоритото животно е човекът. И всичко, което му е необходимо, за да го докаже е една мечта.“ – Иво Иванов, Кривата на щастието.

Накрая „на изпарения“ взех последните 12 километра и влязох във Варна. Булевард „Владислав Варненчик“ е с повече „жрици на любовта“ и от Сливница. Питаха как съм, но наистина не искаха да знаят как съм…

Почти 24 часа след потеглянето си от София бях в центъра на Варна. Настаних се, реших, че няма да се будя, за да посрещам изгрева. На другата сутрин имах сили, но не ми се караше към Плиска, Шумен и Преслав, какъвто беше първоначалният ми замисъл, наистина се бях наситил…

Не мога да преценя цялостната картинка все още. Твърде скоро е, за да си отговоря защо.
Дали бе глупост, или гонене на цел, дали подхранване на его, или преследване на мечта, дали непременено откъм техника начинание, или просто страхотно откъм развитие приключение или всички на куп… А може би отговорът е в това, че си задавам всички тези въпроси. Но едно е сигурно, беше неповторимо… слънцето пече, ето за това мечтая... раница, колело, дъх на сено, дъх на сено раница и колело, тръгвам пак come on, come on, към онзи .. бряг със цвят най-зелен, където беше май всеки ден... 


 

Коментирай

Sending ...