Защо в района на Персийския залив има толкова много находища на нефт и газ?

29 Jul 2026

Геолозите твърдят, че в района, обхващащ Саудитска Арабия, Иран, Ирак и въобще, Персийския залив, може да бъде открита най-голямата концентрация на петролни залежи в света. Един бегъл поглед към геоложка карта на това място бързо би ни убедил в правдивостта на тази констатация. Въпросната карта изглежда така, сякаш е опръскана с мастило, а стотиците петна, изобразяващи малки и големи находища, всъщност представляват една гигантска нефтоносна пътека, която се разпростира на дължина от 2700 км, започва от планините на Източна Турция и достига на юг чак до Оман. Колкото и да звучи странно обаче, няма отличителни белези, които да изразяват общи геологически структури на този огромен район и да свидетелстват със сигурност, че тук ще има богати нефтени залежи. В тази „пътека” наистина съществуват многобройни находища, малки и големи, но те са разпилени в разнообразни по вид скални формирования, зародили се през различни геологични епохи. Доказателства за присъствието на нефт в малки или големи количества има в планинските хребети на Турция, във високите масиви Загрос в Иран, в плодоносната долина на Тигър в Ирак, в крайбрежния шелф на Персийския залив, в пустинните равнини на Кувейт и Саудитска Арабия, в хълмистите райони на Оман. От друга страна обаче, въпреки драстичните различия както във възрастта на скалите, така и в естествените „капани” (както геолозите често ги наричат), обхващащи нефтоносните пластове, химическата природа на самия нефт е шокиращо подобна!...

Тези факти демонстрират ясно с колко трудни за обобщаване и на пръв поглед необясними явления се занимават съвременната нефтена геология и геофизика – науки, които имат намерение да бъдат точни като всяка аналитична наука. Финансовите отдели на големите петролни компании обаче категорично ще потвърдят в колко скъпа хазартна игра се превръща на практика работата на геолозите – въпреки невероятните модерни методи за откриване на нефт, повечето съвременни търсещи сондажи оставят след себе си просто безумно скъпи празни дупки, погълнали стотици милиони долари, без да бъдат открити рентабилни, промишлени количества от черната течност. Противно на общоприетото схващане, петролните залежи не представляват някакви огромни подземни езера и не се намират в скални кухини, а в много специални геологически структури, като въглеводородите са разположени в порите на пясъчници и скални материи. Нерядко тези структури са разхвърляни на площ от десетки квадратни километри, но дебелината на нефтоносния пласт достига едва няколко метра, а понякога е тъкмо обратното – находището е разположено на сравнително малка площ, но вертикалният му размер е значителен. Според най-разпространеното и вече общоприето схващане за образуването на нефтени находища това е много случайно явление и само нищожна част от заровената в земята органична материя е била „уловена” и складирана в подземни скални капани. Факт е обаче, че тези капани често пропускат част от съдържанието си, вследствие на което нефтът се процежда през пластовете, за да достигне повърхността. Именно с такива естествени повърхностни извори от нефт и газ се сблъскват хората още от древни времена.

В основата на всичко е планктонът

Според органичната теория образуването на толкова големи количества нефт се дължи на огромни маси утаени организми. Такива са например водораслите и планктонът, живели в богатите на кислород води в близост до повърхността на океаните, и всички организми, които се хранят с тях – микроскопичен планктон, риби, птици и прочее.

За да започне нефтообразувателният процес, е необходимо големи количества от тази материя достатъчно бързо да бъде затрупана, преди бактериите да започват активно да им въздействат. Това обикновено се случва в делтите на реки, носещи големи количества размита скална маса. По този начин се образува и природният газ, но той би могъл да има и друг генезис и да се получи при разлагането на растителна материя в плитки блатисти води. Подобен е произходът на газа, съпътстващ находищата на въглища. Както се оказва условията за активен растеж и изобилие от планктон и съчетание на обстоятелствата стават факт основно в геологичните епохи късна Юра и ранна Креда.

Генерирането

„Девствената” органична материя все още е различна химически от получения по-късно нефт. Първоначално в резултат от микробиологичната дейност се образува огромно количество бактериална биомаса. С течение на времето върху получената утайка се натрупват все нови и нови вещества. При достигане на дълбочина от 100–200 метра анаеробните бактериални процеси постепенно се прекратяват и започват физични и химични преобразувания на веществата, които зависят само от температурата и налягането на пласта. Колкото повече отлагания има, толкова повече се активизират процесите поради по-високото налягане, което горните пластове оказват върху долните. Преди да бъде извършен изследователски сондаж, геохимиците често изучават геологическата история на перспективните пластове и се опитват да предскажат степента на т. нар. „диагенеза”. Органичните материали, които не са дълбоко погребани или не са престояли достатъчно време за завършване на процесите на нефтообразуване, са достигнали в развитието си едва до степен на катраноподобно вещество или т. нар. „тежък нефт”. Такъв има например в пояса на Ориноко във Венецуела, а най-богата на вещества като нефтени пясъци и тежък нефт е Канада. Колкото по-дълбоко е заровена материята и колкото по-продължително е престояла притисната от пластовете, толкова „по-завършен” е процесът на генериране на нефта и той е по-лек и светъл на цвят. Това се дължи на факта, че топлината и налягането разкъсват (крекират) големите молекули до такива с по-малки размери. По тази причина на големи дълбочини – около 6 км под повърхността – вече се открива само природен газ.

И сега идва най-интересната част...

Много хора смятат, че нефтените находища представляват големи подземни реки или езера, изпълващи подземни кухини. Това е голяма заблуда. Ако беше вярно, откриването и производството на нефта би било далеч по-лесно и евтино начинание. На практика обаче нещата са съвсем различни. Структурите, в които има нефт, са порести и могат да се оприличат със сюнгер за забърсване на вода. Нефтът и газът заемат микропори и микрофрактури вътре в самата скална материя. За да може нефтът да достигне от резервоара до кладенеца, той трябва да премине през тези малки проходи и пролуки в скалата, които значително намаляват възможността за изсмукване на течността. Тъкмо поради тази причина понякога са необходими много години за изчерпването на едно находище, защото нефтът много трудно се извлича през въпросните пори. Същевременно техническите екипи процедират много внимателно, що се отнася до дебита на сондажа и всички инсталирани устройства за принудително „изсмукване”, защото в случай на добив в по-големи количества може да се разруши структурата на пластовете.

За да е продуктивен един нефтен резервоар, в скалата трябва да има достатъчно подобни порести пространства. Учените наричат това качество „порьозност” и то се определя като процент от целия обем в скалата. Най-високата порьозност на нефтосъдържащи скали на практика достига едва 25%.

При нефтодобива обаче порьозността сама по себе си не е достатъчен параметър. Важна е и т. нар. „проницаемост” на скалата – тоест възможността нефтът да се придвижва между частиците. Ако например частиците в един пясъчник осигуряват голяма порьозност, но се спояват на много места, нефтът не би могъл да бъде изсмукан с конвенционални методи. Такъв е случаят с геологически по-старите пясъчници, в които частиците вече са се слепили. Фактът, че описаните вещества са се утаили в океани, обяснява и защо находищата често са съпроводени от водни залежи. Когато мигрират в скалата колектор, нефтът и газът трябва да изместват водата. Нефтът обаче невинаги се отделя напълно и водата заема част от пространствата между частиците, а понякога черната течност се разполага във вид на глобули във водата, защото не се разтваря в нея. В подобни случаи от находищата се добива смес. По този начин може да бъде обяснено и защо един от първите индикатори за изчерпване на дадено находище е появата на вода. Тук идва и проблемът при принудителното спиране на добива от дадено находище – то може да загуби своята функционалност, а резките промени да нарушат структурата безвъзвратно.

Миграция на нефта

Изолираните капки органична материя, затрупани в утайките, са толкова разпилени, че сами по себе си нямат никакво промишлено значение за хората. В света има огромно количество отложена органична материя, но нищожно на този фон количество нефт, концентрирано в находища. За да съществува реално находище, трябва нефтът да се натрупа в определени места. Колкото повече пластове се отлагат върху този, в който се намира органичната материя, толкова по-вероятно е притиснатите капчици вода и нефт да започнат да се изтласкват от натиска и да се издигат нагоре. Учените наричат този процес миграция. Увеличаването на натиска върху пластовете ги свива и уплътнява, като по този начин тинята например постепенно се превръща в глина, чиито пори са много малки. Междувременно превърналата се в нефт органична материя започва да се „изстисква” от нея – така, както се изстисква туба с паста за зъби. Течността се отправя към скали с по-големи пори и по-малко налягане като слабо споените пясъчници. Този процес е много бавен, но като се отчете факторът „геологично време”, т. е. милиони години, става ясно защо капките могат да изминат значителни разстояния. Когато достигат до пясъчник, те започват да изпълват порите му.

Ето че стигнахме и до последния етап. Ако пясъчникът е „затворен” отгоре от някаква непроницаема скала, а тя например е наклонена, капките ще започват да се плъзгат по долната й част, докато достигнат най-високото място. Както казахме, глинестите пластове имат малка порьозност и са най-подходящи за капак на „капана”. Пясъчникът от своя страна играе ролята на резервоар, който трябва да бъде порьозен и проницаем и да съхранява нефта. Очевидно е, че газовете, които са по-малко вискозни, ще могат да мигрират по-дълго, като понякога се преместват с до няколкостотин километра. Поради по-голямата си плътност нефтът не може да преодолява такива разстояния. Смята се, че дължината на пътя, който той изминава, достига до около 80 км. Ако капанът улови газ, нефт и вода, газовата смес (сама по себе си съдържащ различни видове газ като метан, пропан, бутан и т.н.) се разполага най-отгоре, образувайки така наречената „газова шапка”, а част от него се абсорбира или разтваря в нефта. Водата, като най-тежка, се утаява най-отдолу. Условие нефтът да се задържи в находище е скалата, оформяща капана, да има форма на обърната купа, за да не се процеди отстрани и да се разсее. Именно по такива странични разсейки той понякога излиза на повърхността.

Капани

Подобни куполообразни геологически структури известна в нефтената история е находището Спиндълтоп в Тексас. За капани от своя страна могат да послужат различни подземни скални образувания. Геолозите твърдят, че има три вида капани – структурни, стратиграфски или комбинации от тях.

Структурните се дължат на деформации в скалите – като куполите, за които вече споменахме. Капани обаче могат да се оформят и от разломите, а т. нар. стратиграфски капани се образуват от разместени един спрямо друг пластове. На фона на всичко това е добре да се спомене и че извитите структури – куполи или антиклинали, могат да бъдат индикатор за наличие на нефт и да са капани.

Течностите в находищата често се намират под доста високо налягане. Има много начини за изчисляването му и за установяване на размера и продуктивността на резервоара. Когато се сондира такова находище, налягането в него води до изтласкване на течността или газа нагоре. По тази причина резервоарното налягане се използва като „първоначална помпа”. По спада на налягането на нефта или газа може да се установи с известна точност количеството нефт или газ в находищата. Сондирането и добивът обаче са друга тема и за нея ще стане дума по-късно.

От всичко казано може да се направи изводът, че образуването на нефтените находища е наистина рядко стечение на обстоятелствата, но размерите на Земята и геологическото време превръщат редките стечения в значителни натрупвания.

Защо има нефт и на сушата и в морето?

Защо – можем да се запитаме – тогава нефт има не само в моретата, но и на сушата. Обяснението е просто – поради движението на тектонските плочи. В течение на геоложкото време много от тези движения са довеждали до затварянето на цели заливи и морета в новообразувани пластове. Учените смятат, че при навлизането на морските и океанските плочи под континенталните най-горните им слоеве се остъргват. В края на континенталните плочи се образуват огромни маси от утаени скали, които участват в изграждането на планинските хребети и вдлъбнатини. Затова пластовете в зоната на подпъхването (процесът се нарича „субдукция”) често са богати на органични вещества. Така може де се обясни и наличието на огромната нефтоносна пътека в Персийския залив. Така наречената „Месопотамска вдлъбнатина“ е била точно такава зона на субдукция с дължина от 2500 км. Две плочи са се сблъскали там, където сега се издигат планините Загрос и Тавър, а резултатът е най-богатият нефтоносен район в света.

Нефтени и газови шисти

В контекста на всичко това е важно да споменем и за нефтените и газови шисти, които се проучват от петролните компании от много години, но едва през последните две десетилетия придобиха комерсиално значение. „Шистът“ е финозърнеста седиментна скала, която се образува при компресиране на тиня и глина. Тази структура се състои от малки зърна формиращи слоеве и включва различни минерали заедно с органични частици. Най-големите подобни образувания са геоложките образувания Barnett, Marcellus Shale, Haynesville Shale и Fayetteville Shale, които на практика са големи находища на шисти с природен газ. За разлика от гореспоменатите нефтени капани, те са от типа “source rock” или скара източник на органична материя, при което последната може да мигрира към гореспоменатите капани, но може и да се задържи в шистите.

Органичната материя в тях е под формата на вече споменатия кероген (първична „недоразвита” органична субстанция, нещо като полуфабрикат на нефта). Нефтените скали никога не са били подлагани на естествени високи температури и налягания, които да превърнат керогена в нефт. Затова те могат да се разглеждат като нещо средно между въглища и нефт, но полученото от тях вещество има повече сходства с нефта. Процесът на извличане на нефт от тях изисква толкова споменаваният напоследък хидравличен фракинг с използване на нагрята пара и разтворители.

А сега нека отново се върнем към началото на нашия разказ, когато споменахме за огромната нефтоносна пътека в Персийския залив. За да си обясним този феномен, трябва да се обърнем именно към споменатите явления. Така наречената Месопотамска вдлъбнатина е била точно такава зона на субдукция с дължина от 2500 км. Както споменахме и по-горе, две плочи са се сблъскали там, където сега се издигат планините Загрос и Тавър, а резултатът е най-богатият нефтоносен район в света.

Текст: Георги Колев