Картингът няма НИЩО ОБЩО с карането на автомобил. Особено, когато го правиш в продължение на 24 часа!

  • Галерия с 36 снимки. Галерия с 36 снимки.

12 Oct 2021

Ако погледнете на колата и карта, като на машини, като на сбор от техните отделни компоненти, може да кажете, че са доста сходни. И ще сте прави. И двете имат по четири гуми - изключвам Merc-AMG G 63 6x6 и доста по-назад във времето, F1 болида Tyrrell P34 от 78-ма. И двете имат волан, педали и седалки. При карта е една, както при повечето болиди, освен демо машините с по две, но има и двойни картове, така че паралелите могат да бъдат много. Спирачки също има, и разбира се, двигател.

Генерално, по мой наблюдения, почти веки който никога не е карал карт, приема тази машинка за умален автомобил. И по същество наистина е. Но, след като кара, особено по-продължително една 15-минутна сесия, например в мола, стига до същото заключение, като мен. А именно, че картингът няма НИЩО ОБЩО с карането на автомобил. Но, още едно важно уточнение, нищо общо с карането на масов автомобил – тук изключвам тупалки, като в GT3 класа или LMP1 (возил съм се в кола от първия, от втория само съм гледал по телевизията, макар че дори и там разликите са сериозни).

Дългата история накратко – усещането да управляваш карт на ръба на неговите и своите си възможности, на писта, е толкова отдалечено от това да караш нафтова Octavia за задоволяване на житейските си необходимости, колкото да ядеш ‘Black Angus’ бургер или… сусам. И двете са способни да заситят глада ти, но задоволяването му с едното изисква доста повече усилия. Като тук, ако задълбая в сравненията и аналогиите, може да стане доста по-сложно и страшно. Защото не сравнявам пряко управлението на масов VAG с консумацията на тревисто растение, а ги споменавам за да илюстрирам контраста между колата и карта.

„Всички се возите в Rolls-Royce, нали?“, писа Анастас Матеев в общия чат на отбора ни, след втората 24-часова надпревара в Хасково, „ЕKO 24 часа на България“, кръг от Европейския картинг шампионат. „Аз поне така се чувствам“. Споделяне, докато кара семейния си Fiat 500X в посока Хасково-София, с едно счупено и едно пукнато ребро. И страхотно дебютно каране в това състезание, с много хъс, който вероятно бе компонента от причината за тези телесни наранявания. И, действително, черният текстил на моята Octavia Mk2 се усещаше много по-блажен от фино обработената обвивка на свободно гледаното теле, загинало за да стане интериор на RR. Но, пак, това го знаят само онези, които са карали карт достатъчно продължително време. И без каквато и да е физическа подготовка.

Особено такива като нас, пилотите от отбора ни, при който комбинацията от супер твърда седалка, нетипични за липсата на опит странични натоварвания, и също липсата на подходящо физическо състояние (тук изключвам нашия капитан и по всяка вероятност по-младия и далечен братовчед на Стиг с българско име Йордан Димитров. И Борислав. И може би Петър), страдахме дори повече от професионалистите.

Но с удоволствие. И това е странното за мен, в тази 24-часова надпревара, която, по някакъв начин, успява да осмисли всички безумни на четене усилия, които е необходимо да бъдат направени от всеки пилот в отбора, за да бъде участието ни повече от цифра и няколко букви в дъното на класирането. Тези мой размисли са в следствие на третото ми участие в „Еко 24 ч. на България“, единственото денонощно национално моторно състезание. И най-силното досега, второто за тази година и с най-много участници. Общо 42 отбора, 15 от които от чужбина, 250 пилоти. Грандиозно. И усещането е такова, за нещо голямо, нещо значимо, нищо че караме за кеф и само за въпросното усещане. А това далеч не е малко.

С Митко Пенев, DizzyRiders съучастник и помощник в много наши динамични проекти, пристигнахме в към 11 ч. в петък, за свободните тренировки. Отборът ни, „Еко и приятели“, бе съставен отчасти от хора с малко или повече опит, като нас с Митака Пунев от „Спортал“, Митко Пенев, Ники, фронтменът ни Данчо, и отчасти с дебютанти за 24-те часа, като Анастас, Петър и Борислав, които се оказаха страхотни пичове и хора, на които може да се разчита, когато дойде време за каране. А предполагам и не само тогава.

Понатъртихме леко ребрата в деня преди старта, макар и някои от нас да ползваха защитни кори (обхващат част от ребрата), които са най-добре похарчените двеста лева в за мен и Пенев, защото ни спестиха повече от три седмици липса на сън и агония с немъжки звуци, както се случи след ‘Race 1’ на същата надпревара, проведена по-рано през юни. Вечерта обсъдихме стратегията на по бира-две, кога горе-долу е добре да направим повечето от задължителните за нашата категория ‘Gold’ 34 влизания в бокса. За другата категория ‘Pro’ питовете бяха 30, като за това състезание и двата класа изравняваха на 84 кг. Тоест, всеки пилот с маса под тези килограми, с екипировката, бе необходимо да постави в карта тежести до подминаване на тези задължителни 84 кг. Миналото състезание „златната“ категория бе 94 кг.

Тоест, на теория, с еднакво мощни и тежки машини + пилоти, всички бяхме равни, като изключим разликата в задължителния брой боксове. Но, както може да предположите, някои са по-равни от други. Или по-точно, много по-подготвени. Което обаче, противно на логиката, не ни направи състезанието по-неприятно. Знаехме кои сме и за какво се борим, като целта ни бе да не сме последни, да победим отбора на „Звездите“ и този на ‘Junior’, съставен от много млади пилоти, предимно… момичета.

Тимът на известните бе съставен от олимпийския медалист Йордан Йовчев, единственият българин пилотирал Формула 1 Владо Арабаджиев, европейската рали шампионка при дамите Екатерина Стратиева, Мартин Чой, който е участвал 5 пъти в „24-те часа на Льо Ман“, при това с мотоциклет(!), ултрамаратонецът Краси Георгиев, младата надежда на българския картинг спорт Калоян Върбицалиев, актьорът и водещ Димо Алексиев, и Шонди. Тоест, от доста различни хора, някои от които обаче с доказани моторни състезателни умения и уздръжливост.

Карираният флаг бе развят в 12:30 в събота. Старт в стил Льо Ман, при който пилотите тичат към вече запалените картове, скачат в тях и потеглят в… меле. Епично за гледане начало, като извоюването на първоначалните позиции реално не означават много, защото… ами, състезанието е 24 часа. Това са повече от 1440 минути постоянно каране за които всичко може да се обърка. При надпревара от този тип, наречена ‘endurance’, е много по-важно постоянството в представянето, отколкото късите бързи карания. Всеки пилот трябва да кара минимум 10 минути и максимум 70. Силните отбори правят смените и на база преценка колко бърза е конкретната машина, така че вземат под внимание много повече фактори отколкото ние. На теория машините са еднакви, но на практика не съвсем. Минималният престой в бокса е 105 секунди или 1 мин. и 45. Подраниш ли – наказание. Удариш ли огражденията от гуми – наказание.

Чекираш се електронно, с гривна, а всеки отбор има собствен състезателен номер, вървящ в комплект с транспондер за регистриране на времената. Когато състезател от даден отбор влиза в бокса за смяна на пилот, пичовете в бокса откачат въпросния комплект номер/регистратор от току-що влязлата машина и го закачат за първия в колоната и вече подготвен карт, проверен и зареден с гориво. Въпросните редици с машини са три, като измервателният софтуер определя кой карт в коя „да се гарира“, за да има оптимална ротация и да се намали до минимум шанса за проследяване на най-оптималните екземпляри и евентуално съобразяване на стратегията на даден отбор с това.

Състезанието може да бъде доста по-сложно, със съобразяване на десетки фактори, но за нас? За нас си бе доста сложно и с най-базовия пакет от неща за мислене. Този път обаче бяхме с по-сериозен график и дисциплина от предните ни участия, като всеки даде всичко от себе си, убеден съм. Просто отборният дух и чувството за отговорност, са фактори. Всеки от нас бе наясно, че ако не е на линия, не се постарае, не внимава, може да съсипе 2,4,10,15,20 часа или цялото състезание. Психиката тук е особено важна, без значение, че на гащеризоните ни не пише McLaren, TAG Heuer, Dell или други марки, който идват със своите тежки отговорности.

Най-неприятното усещане от състезанието? Неконтролируемата болка в ръцете, която не минава с приключване на карането, а отеква поне час след т.н. „стинт“. Първият ми бе почти час, като за цялата надпревара направих по-малко от 2 ч. и 20 мин. каране. В предходните две издания имах повече, но този път бяхме много по-организирани и ефективно разпределили слотовете. Друг особено неприятен момент е ставането в 04:30 сутринта, след около два часа сън. Напускаш уюта на леглото за да отидеш на студено и шумно място, където да се вкараш в режим на форсиране на организма и максимална концентрация. Хубавото е, че адреналинът те разсънва доста бързо.

Най-якото усещане? Да караш тази мощна 13 к.с. машинка в комплект с още 3-4 карта около теб, броня в броня, дори в завоите. Да дишаш изпаренията на този пред теб и да понасяш ударите на този отзад. Това е контактен спорт, нещо като блъскащи колички, но много по-бързи и брутални в сравнение. В един момент просто хващаш темпото на средната група и се получава, нещо като танц. С елементи на бокс. Епично е. Нахъсваш се, крещиш си сам в каската и правиш неща, с които изненадваш сам себе си. Именно когато хванеш ритъма, тогава удва най-голямото удоволствие от карането.

Класирането? За нас, 38-мо място и 1523 обиколки, което при дължина от малко над 1 км, означва и над 1500 км каране. Което за мен е страхотно постижение, но не най-важното. Най-важното е вкусът, с който си тръгваш от тази надпревара. Вкус, който не отминава за часове, а трае с дни, със седмици. Вкус, който постепенно преминава в жажда за следващата картинг надпревара за издръжливост.

В категория ‘Pro’ отново на първо място се класира френският отбор на MRK Pro, който навъртя 1602 обиколки, следван от PF racing с 1598 обиколки. На трета позиция финишира тимът на Eiriz 2, като това е трета поредна победа в 24 часовите състезания за отбора на MRK Pro като този път, те направиха с 26 обиколки повече, спрямо предходното издание на 24-часовата надпревара. ‘Gold’ пък оглавиха украинците от NA RUHAN с 1574 обиколки, следвани от българския тим от Mntana Extreme и с трето място за LDB Racing от Белгия.

И тук е мястото да благодаря на домакините за страхотната организация, на ‘Коко’ Върбицалиев за поканата, на хората от Еко и в частност Деница, която се грижеше да не липсва нищо на отбора, както и – разбира се – на съотборниците от отбора ни „Eko и приятели“. Нямам търпение да дойде следващата 24-часова надпревара, където ще си поставим още по-високи цели.