Четири дни и 1600 км с Triumph Tiger 900. И няколко с 2,5-литровото чудовище Rocket 3

  • Галерия с 80 снимки! Галерия с 80 снимки!

21 сеп 2021

„Тръгваме от София, десетина мотора, към Гърция, от четвъртък до неделя. Искаш ли да дойдеш с нас?“ Това ми съобщи Арис, на което му отвърнах с въпроса какво се иска от мен. „Нищо, даваме ти мотор и караш“. Сърце не ми даде да откажа предложение за неколкодневно мото пътешествие, още повече в момент, в който имах нужда да изчистя съзнанието си.

Не знаех обаче нищо, нито къде точно в Гърция ще ходим, нито какъв мотоциклет ще карам, нито знаех дали познавам останалите хора от групата, не знаех дори и часа на тръгване. Научих почти всичко ден преди потеглянето, когато отидох до шоурума на Triumph за да прибера „моя“ Tiger 900 в гаража, за да имам време да разпределя багажа си адекватно по кутиите.

Машина за дълги пътувания, в GT изпълнение, което идва с всичко, което може да ми потрябва за подобен трип – криуз контрол, предпазители пред ръкохватките, които имат и подгрев, предно стъкло с приличен размер, два куфара за багаж и не на последно място – 3-цилиндров 888-кубиков двигател с 95 к.с. и 87 Нм. Абсолютно достатъчна тяга, комбинирана с 20-литров резервоар и маса от под 200 кг. Чудесно. Единият кейс запълних с малко дрехи и чифт кецове, а другия – с екипировка. Бях готов и се вълнувах, защото нито знаех къде точно отивам, нито с кого.

Четвъртък, 17.06, „Шел – Студена“, 10 ч. Нетипично за мен не успях да закъснея, бях точен, но имаше и подранили. Наско Василев, съдружникът на Арис в Harley, Triumph и други бизнеси, бе докарал монументалния Rocket 3 GT. Това е мотоциклетът с най-голям серийно произвеждан двигател – 2500 куб. см! Две и пет, разпределени в 3 цилиндъра. Данните са колосални, но за тях малко по-надолу. Арис също пристигна с Rocket 3-ка, макар и да знам, че сърцето му е заето от Harley-Davidson. Около 40 мин. и групата вече бе пълна – още един Triumph Tiger 800, няколко Harely-я и едно BMW GS.

Не бях виждал по-голяма опашка на границата, но ние се възползвахме от предимството на двете колела и успяхме да минем бързо. Към 12:30 вече бяхме отвъд нея, а малко по-късно спряхме в Солун. Там имахме среща с нашия гид, страхотен човек и професионалист, Елиас, известен и с прякора си Tracer, който щеше да ни предвожда през следващите няколко дни. Той пристигна с абсолютно същия Tiger 900 GT, като моя, но накичен, като за експедиция до края на света. По-късно разбрах, че половината от багажа му е техника за снимане – камери, стабилизатори, дрононове, селфи стикове и други ефектни електроники за дигитализация на пътешествието.

Първата впечатляваща спирка – устието на р. Венетико (Βενέτικος), северозападно от Солун, на около 170 км и 2 часа каране от срещата ни с Елиас. Вече бях прекарал повече от 5 часа на мотора, но не се чувствах изморен, по-скоро се вълнувах и радвах на свободата и различността на този ден. Разбира се и комфортната позиция на Tiger-а също помагаше, но гледката на скалите и водата ме накара да забравя за моторите, за всичко. Води с особено зеленикав цвят, тюркоазен, в силен контраст с изядените от тях каменни стени в тъмно сиво. Венетикос е един от най-големите притоци на р. Бистрица и е известна с множеството си каменни мостове от едно време, около 19, повечето от които още са запазени.

Два часа по-късно пристигнахме в хотела – ‘Pyrgos Mantania’ или ‘Mantania Tower’, разположен в Калирои, в близост до националния парк Чумерка, Перистери и Арахтос. Бяхме дълбоко в западна Гърция, като паркът се простира на площ от около 820 кв. км, в планината – прохладни гори, реки и виещи се пътища. Фауната включва редки видове видри, сърни и кафяви мечки, с които не държах да се срещам. Особено след 585,3 км и 7 ч. и 10 мин. каране на мотоциклет… Това показваше 7-инчовият цветен дисплей на Tiger GT, както и часа на пристигане – 19:43.

Сградата приличаше на замък, а дворът – на тревен оазис с басейн, който обаче не бе пълен, тъй като температурата не бе особено подходяща за физическото му използване. Но това нямаше значение, защото единственото нещо от което се нуждаех бе горещ душ и студена Αλφα. Компанията? Изключително разнообразна, като хора, всички до един обаче, склонни на благи приказки за мотоциклети и не само за машини.

На сутринта напитката бе гореща, а времето – влажно и леко хладно, но все пак приятно. Все пак ‘Pirgos Mantania’ се намира на около 260 км и 3 часа и 40 мин. северозападно от Солун, в планината, далеч от плажните жеги. Към 10 часа вече всички бяхме по машините и един по един започнахме да се изнизваме през дървената порта, която играе ролята и на мостче над псевдо рова около хотела-крепост.

Моторите вече бяха над 13 – на място ни чакаше Алекс Андритсакис „Павароти“ (разгледайте галерията и ще разберете кой е той и защо така му викат) с неговия бял Triumph Tiger Sport, както и още един местен гост с Yamaha Tenere. Групата от Свиленград бе с три Harley-я и новия Gold Wing на Honda, a нашата софийска, със споменатите в началото машини Triumph и Harley. И едно BMW.

Маршрутът за деня? Още изкачване, каране през един от най-високите проходи в страната - Барос, към едни от най-красивите водопади в Гърция. Нещо, което не знаех, но знаех, че „днес карането ще е доста по-малко, защото вчера бе много“.

Μπάρος, както е се пише на местен език, е приказен път издигащ се до 1905 метра надморска височина, намиращ се в южната част на планинската верига Пинд, между Епир и Тесалия. Любопитен факт е, че до 1912 г. гръцко-турската граница е разделяла същият този проход на две части. Това установих в последствие, зад компютъра, но тогава, зад кормилото на Tiger 900, установих, за пореден път, какво е истинското усещане за свобода и простор. И за наслада от живота. Който внимавах да не прекратя, защото някои от завоите там са доста остри и стръмни, а мантинели няма.

Часът бе към 11 без 15, когато Елиас спря групата до обозначителната плоча за почивка и снимки. Няколко стотин завоя и час по-късно, спряхме за вече мечтано хапване и по кафе [бира с четири правописни грешки], в подножието на водопадите над Катарактис. Така е кръстено селото под тях, а самата дума означава… водопад - Καταρράκτες Τζουμέρκων. Местното име на планината пък е Дзумерка, като там ни посрещнаха две изненади – неприятната, че барчето е затворено с бележка в смисъла на „Връщам се след 5 минути“, и една изключително приятна – двата водопада.

„Приятна“ даже е изключително пренебрежително определение на този природен феномен – два водопада с височина от около 50 метра, разположени толкова близо един до друг, определено не е често срещана гледка. Дървеното мостче в подножието на единия пък предлага усещане, което не бях изпитвал никога – сядаш с гръб към сгромолясващата се вода, която после се изнизва изпод краката ти. Хлад, сила и илюзия за летене, може би това най-близко описва усещането от тази позиция с лице към Криопиги, селото в подножието.

Заситили сетивата си, но не и телата, някъде към 16:15 ч., се метнахме обратно на седалките и до най-близкото населено място, за хапване и смяна на машините. Последното важеше само за мен, защото Наско любезно ми бе обещал, че ще ми даде да покарам гигантската „ракета“, чийто един цилиндър от общо три, бе с работен обем наближаващ този на целия 3-цилиндров двигател на Tiger 900…

Данните са брутални: 2,5 литра, 167 к.с. при 600 об/мин, но може би най-впечатляващите цифри са в графата „максимален въртящ момент“ – 221 Нм! С 16 Нм повече от на… Peugeot 208 PureTech 100, в случай, че това има някакво значение. И точно, когато обкрачих тежащият почти 300 кг байк (все пак с 40 по-малко от предходния модел и с над 60 по-лек от 1800-кубиковото BMW  R 18, което карах съвсем наскоро), започна да вали. Приказка. За щастие Rocket 3 GT има и режим ‘Rain’, който значително омекотява машината и най-вече реакциите от въртене на дясната ръкохватка.

Какво е усещането да караш мотоциклет с двигател по-голям и по-мощен от на много съвременни автомобили? За превъзходство. Не заради това, че бях по-бърз от останалите, а просто заради същността на тази машина и изобилието от тяга, независимо от това на коя предавка си в дадения момент. Вози сравнително стегнато, със сигурност по-твърдо от Tiger, но позицията зад кормилото е удобна, всичко което виждаш и докосваш излъчва върхово качество, в това число и LCD дисплеят, който показваше среден разход от 6,9 л/100 км.

Определено обаче се чувствах много по-уверен на по-високия, лек и пъргав в завоите Tiger GT, който Наско ми върна след още една спирка за кафе, междинна, преди отново да прегазим портата на хотела, този път в посока на вътре. Дисплеят на туринг байка ми показа 251,9 км за деня, което не бе особен километраж, ако човек не погледне времето за движение – 5 ч. и 38 мин. Това може да ви подскаже донякъде за „къдравостта“ на пътищата, които покорихме този петък. Загасих мотора в 20:14 ч, обзет от чувство на удовлетвореност. И жажда.

Ирония или не, точно тогава небето се отвори и се изля такъв дъжд, че се почувствах изключително уютно, наблюдавайки как моторите в двора почти потъват в тревата, докато седя под навеса на външното барче. Ако това нещо ни беше хванало на път, по време на каране, което правихме едва 15-ина минути по-рано, щеше да е доста тъжно.

Събота, 19.06., предпоследен ден, свежо време, без следи от микро апокалипсиса от предния ден, като изключим джвакащата почва и мокрите мотори. Посоката бе Метеора, свещено място на малко повече от 50 км и час каране от базата ни. Там бяхме в към 11:30 ч. Големият манастирски комплекс е световно известна туристическа дестинация, а аз бях един от малкото, които не бяха посещавали това извънземно място. Наистина за мен изглеждаше така, с като кацнали на мегалитните скали постройки, достъпът до някои от които е ограничен само за служителите на Бога. И възможен само и единствено с въжени механизми, което също ме озадачи.

Самите скали също са със страшно интересни форми, цветове и текстури, като основната теория, е че областта някога е била дъно на езеро с множество притоци, преди около 60 милиона години назад. Оттам и тези особено въздействащи наноси, шарки, заобления и отвори.

Последва ледено кафе - истинско, не от онова наливното и златисто - в 1 без 15 и отправяне към последната за това четиридневно приключение локация – Мецово. Това може би бе и най-якото ми каране за този трип, а и от много време насам. Групата вече бе по-компактна, тъй като някои се отправиха директно към хотела, което означаваше и по-бързо темпо, по красивите и плавни завои.

Ветрогенераторите допълнително засилиха усещането за специалност на момента, както и надписите на околните ски съоръжения – разположено на малко над 1100 метра надморска височина, градчето е най-високата точка от гръцката магистрала А2 (която логично не използвахме), явно достатъчни за практикуване на снежни спортове през зимата.

През лятото обаче мястото е култова спирка за мотористи, а особено известно заведение е Τα 5 Φφφφφ. Арис ми обясни, че името идва от 5-има приятели, които били седнали, яли и си отишли, нещо в този род, на гръцки, но по-важното е, че ресторантът работи от 1962-ра и хората зад него определено си разбират от занаята. Специалитетите са месни, различни печени мръвки и наденици, а чинии няма – яденето се изсипва директно на масата, като единствен разделител между него и дървото е лист хартия.

В 16:49 бях отново на мотора, готов за последната порция завои преди хотела. Този път обаче „Трейсър“ ни преведе по друг път, дори още по-епичен от отиването ни. Към пет и половина спряхме да се полюбуваме на зелената шир и да си кажем „чао“ с Гърция, макар на следващия ден да ни предстоеше още каране през нея, към дома. В този ден направихме най-малко километри, около 180, но наситени с епични гледки и места. Около 18:30 вече бяхме в „нашата крепост“, и като за последна вечер, се получи и най-готиният лаф.

Неделя бе денят за връщане към България и реалността на тривиалното ежедневие. Чакаха ни почти 580 км, висене на границата и вероятно малко (или много, не знаехме) дъжд. Казахме си „довиждане“ с част от хората, защото те оставаха за по-късно тръгване и в друга посока. Ние обаче потеглихме около 10 ч., началния час за размисли. Защо? Ами, особено е, защото знаеш, че се прибираш, че вероятно ще минеш през вече посетени места, тоест, вече ги гледаш малко по-различно, по-отпуснат си, не мислиш за това дали и къде да си извадиш телефона или фотоапарата. Фокусираш се само и единствено върху карането, а съзнанието ти работи понякога в тази посока, а понякога се занимава с паралелни работи.

Има и друг „феномен“ – когато прекараш няколко дни с една машина и успееш да се измориш няколко пъти, връзката ти с нея става много силна. Карането ти се подобрява от само себе си, става почти интуитивно и умората даже понякога помага. Странно е, но онези, които са карали мотор на по-дълги разстояния вероятно ме разбират.

Това единство ми бе от особена полза след влизането ни в България. Точно след границата решихме да караме индивидуално, като само аз и Люси се разбрахме да се движим заедно. Последва категорично най-приятното ми и бързо преминаване Кресненското дефиле, комбинация от настроение, разбирателство с втория човек с който караш (изключително важно за сигурността) и машината – мощният 95 к.с. Tiger GT, които бе предимно в режим Sport, един от четирите серийни за модификацията. Макс. въртящ момент от 87 Нм идва при 7250 об/мин, но моторът дърпа осезаемо още от 2500, така че изпреварванията стават без никакви усилия.

Накрая, магистрала, малко дъжд, кратка спирка пред любимото ми квартално барче ‘Flip Flop’ (традиция след всяко пътуване) и гариране на байка. Показанията? Общо 1595 км, 23 часа и 23 мин. каране и средна скорост за цялото пътешествие – 68,2 км/ч.

Но тези цифри дават са само мерното измерение на това пътешествие, емоционалното последствие, свръх положително, не може да бъде споделено с числа. Комбинацията мотор, локации, хора и време е и ще остане незабравима. Надявам се обаче, не и неповторима…